Българския фолклор в различните области

Българския фолклор в различните области

Музикалният фолклор на Пиринския край

Пиринската музикалнофолклорна област е втората по големина в Югоизточна България. Границите на областта очертават територията на бившия Благоевградски окръг – на север – Шоплука, на запад и на юг – част от държавните граници, на изток – Родопите, на североизток – Велинградската област.

Много видни фолклористи (напр. А  Букорещлиев, Н.  Кауфман и др.) са изследвали този  фолклор. Благодарение на техните проучвания, ние днес можем да определим, че двугласното пеене като музикално изразно средство представлява една от главните стилови особености на народното пеене в този край. Двугласните песни се пеят най-малко от три певици, като една изпълнява първия глас, а две (понякога три или четири) пеят втория. Първият глас се пее винаги само от една певица. Заради малкия тонов обем на песните понякога първият глас слиза под втория. При изпълнение на двугласни песни първият глас обикновено запява сам, а пеещите втори глас се присъединяват след две-три срички. Някои от мелодиите се изпълняват с “ацане” (хълцане) и “тресене” (къдрене, разтрисане на гласа).  В Пиринския край пеят открито и широко за разлика от отривистото пеене в Шоплука.  Липсват богато орнаментираните бавни песни, каквито можем да срещнем в Тракия, Родопа или Шоплука.

Най-често народните песни в Пирин се изпълняват от жени, а мъжете  проявяват своя певчески талант предимно на трапеза, сватба или другаде, в своя мъжка среда. Случва се на седянка или на трапеза мъже и жени да запеят заедно по тройки, като изпълнението на мъжете звучи октава по ниско. Понякога се среща жена да „издига“ първи глас, а мъже да бурдонират или мъж да пее мелодията, а жени и мъже заедно да пригласят втори глас.  В някой селища, като в селата Брезница и Корница, Гоцеделчевско, гр. Банско и на места в Санданско мъжете – не само стари, но и младежи също пеят двугласни песни. Въз основа на тази традиция градовете Банско и Сандански, например, се славят с чудесни мъжки певчески групи с репертоар от характерни местни песни. 

По своето място в живота или по функция, народните песни са свързани с всекидневния труд, обичайте и празниците на народа. Срещат се, трапезни, хороводни, жътварски, сватбени, лазарски, седенкарски. Седенкарските песни се пеят най-много. Различни по поетичо съдържание – юнашки, любовни, хумористични, хайдушки, те имат и съответно разнообразни мелодии – строго ритмични и безмензурни, едногласни и двугласни и др.

Специфично за мелодиката на пиринските песни са провикванията. Те имат различно естество: обикновено се издигат над мелодичната линия на определена или неопределена височина след заключителния тон на песента. Като цяло творческата фантазия на народа от Пиринския край се извява по-силно по отношение на мелодиите, отколкото в текста на песните.

Велинградско

Велинградският край се простира в Западните Родопи по течението на Чепинската река и обхваща селищата на Чепинската котловина. Като заема средищно местоположение между Пиринския край, Родопите и Пазарджишко, музикалнофолклорната практика на тази област се развива под това тристранно въздействие и се явява преходна между западните и източните народнопесенни стилове.

И тук има песни на хоро и на седянка, на сватба и на трапеза, на жътва и пр. Трябва да се отбележи, обаче, пълното отсъствие на коледарски и лазарски песни.

Във Велинградско намираме голямо разнообразие от метроритмични форми. Двуосновните двугласни песни, които отбелязахме в Пиринския край присъстват и тук. Народните песни от махалите на Якоруда и Бабяк (Разложко) и на Цветино и Лютово (Велинградско) осъществяват връзката между пиринския и тукашния народнопесенен стил. От друга страна самата Велинградскаобласт с едногласните си песни и някои  мелодични ходове (свойствени на родопскиястил) се явява преходна  между западнобългарските диафонични и родопските и тракийски едногласни музикалнофолклорни области.

Източник: megdana.bg

Музикалният фолклор на Родопската област

Населението на селищата предимно в Средните Родопи, около Смолян – Мадан, Златоград, Ардино, Девин, Доспат и на юг от Асеновград се явява носител на монолитна народнопесенна култура, в която ярко се откроява неговата етническа обособеност. Тази област е една от най-добре изследваните в музикалнофолклорно отношение.

Родопският музикален фолклор се отличава значително от този на обкръжаващите го области. Редица обстоятелства от георграфско, демографско и историческо естество са спомогнали да се обособи един хомогенен народнопесенен стил, който обхваща целия Среднородопски масив. Налагането на ислямската религия върху значителна част от населението, която ограничава индивидуалните и обществени прояви особено на жените, е способствала духовната култура на родопчанина да остане за дълго неповлияна от странични въздействия. Благодарение на голямата музикално- поетична надареност на родопчанина, тук, се е родила песента, като главен израз на артистичната им природа. Създадени и запазени до днес са много песни с изключителна поетична и музикална ценност.

За разлика от другите области на България, където носителки на песните са предимно жените, а мъжете по-често свирят на различни инструменти, родопските мъже пеят много. На сватба, на трапеза, на сбор, където жената мохамеданка изобщо няма достъп, пеят мъже. По силата на религиозната забрана мохамеданите не свирят и на гайда – най-характерния за областта инструмент.

Поради липсата на каквито и да било обществени и културни прояви, родопското девойче е получавало песните от майка си и от баба си, точно заради това  народнопесенната традиция се е предавала и запазвала непрекъснато.  Единственото колективно общуване между жени и девойки е било на седянката, това е и причината да преобладават седенкарски песни.

Сред християнското родопско население функцията на народните песни е по- разнообразна и диференцирана. Сравнително по-свободният начин на живот и общуването чрез някои културни прояви са се отразили неблагоприятно върху количеството и стила на песните: много стари песни са изоставени и забравени или претърпели някакви промени и развитие, докато у мохамеданите песента е съхранила повече старинни черти и изразни средства както по отношение на поетичния, така и на музикалния език.

Родопският песенен фолклор се характеризира с някои особености, които го обособяват в напълно самостоятелен народнопесенен диалект. Преди всичко прави впечатление стиловото единство на песните, основано върху най-съществените музикалноформални белези: метрика и ритмика, ладове и мелодични стереотипи, структура на мелодията и поетичния текст. В кратките текстове (рядко, повече от двадесет стиха) народният творец успява да изрази душевните трепети на една изключително емоционална човешка природа, лишена от обществена изява и затворена във високопланинските села, откъсната от останалия свят. Бивайки ограничавана песента е трябвало да звучи приглушено: родопската певица не отпуска волно гласа си, тя го контролира и пее почти фалцетно във висок регистър. Сравнително тихото пеене създава условия за естествена носова постановка на гласа. Родопските мъже имат свой отличителен стил на пеене и песните им са достигнали до значително развитие в мелодично, ритмично и орнаментално отношение.

Родопските песни се пеят най-много на седянка (на меджо).  Седенкарските песни обхващат около две трети от песенния фонд на областта. Трапезните песни в много отношения приличат на седенкарските – често се пеят както на седянка, така и на трапеза.

В родопския народнопесенен материал безмензурните песни преобладават – те са повече от всички мензурни мелодии взети заедно. Ръченичният ритъм е малко познат.

Двугласното пеене в село Неделино

Сред едногласната народна песенност в Източните Родопи се откроява двугласен остров – селото Неделино, Маданско, заедно с ограждащите го махали. По своя строеж неделинският двуглас напомня на песните с раздвижен втори глас от източните покрайнини на Пиринския край и Велинградско. От там идва и предположението за преселничество на това население от Разлошко и Велинградско.

Тук пеят по двойки – едната певица „води“, а другата „следи“. Изпълнението е антифонно от две двойки – два „чифта“ със застъпване. По движение на втория глас, двугласното пеене в Неделино прилича на това във Велинградско. Но отличието се състои в това, че вторият глас тук се изгражда само от два тона – първа и четвърта степен. Понякога двата гласа правят успоредни, квартови, възходящи скокове в секундови съзвучия, при което се получава кръстосване на гласовете – втория глас звучи над първия.

Особен интерес представлява пеенето на „галене“. Отделни групи пеят различни местни двугласни песни, като еднаква е само височината на тониката. Интересното и неповторимо в това пеене „на галене“ е, че то е своеобразен разговор – диалог между пееща девойка, придружавана от нейната другарка за втория глас, и момък, който иска да разговаря с нея. Девойката пее или подходяща по съдържание песен, с която изказва своите чувства, или в момента импровизира текст отправен към него.

Цялостната характеристика на родопската народна песен – нейното поначало лирично поетично съдържание, стихови размери, общност на песенния репертоар на двете верски групировки, остатъци от християнски елементи в песните на бившите мохамедани и особено мелодичното устройство на песните , показват единство на родопския музикален фолклор независимо към коя религия принадлежат неговите интерпретатори.

Източник: megdana.bg

Музикалният фолклор на Северозападна България

Северозападната фолклорна област граничи на изток с река Тимок, на запад с река Вит, на север със Стара планина и на юг – река Дунав. Границите ѝ са очертани от българския фолклорист Васил Стоин в неговия първи и най-голям сборник „От Тимок до Вита“.

В тази област преобладава едногласният начин на изпълнение на народните песни. Двуглас се среща само на отделни места в някои селища до Омуртаг, в които живеят преселници от Западните покрайнини, както и Нови Пазар с преселено население от Свогенско, Софийско. С миграцията на население от Средна Западна в Североизточна България се е пренесла и спецификата на шопското двугласно пеене, което обаче остава изолирано явление.

Особено характерно за музикалнофолклорния стил на разглежданата област е двувременният размер.Неравноделните размери също имат приложение предимно в някои от обредните и хороводните песни, но техният процент решително намалява с отклонението в източна посока.

Безмензурните мелодии по подобие на тракийските песни разкриват богатство на интонационната линия, структурно изграждане в рамките на по-разширена строфа, ярка орнаментика, като резултат от влияние на местната традиция и импровизационно майсторство.
Ладовата организация на песните се постига предимно върху основата на диатониката – дорийският, йонийскияj и фригийският тетрахорд, еолииският лад, който намалява на изток, и дорийският лад, който показва чувствително увеличение в Североизточна България.

Както навсякъде в страната, така и тук седянката е подходяща среда за всякакъв вид песни, поради разнородния състав на присъствуващите, продължителността на седенкуването и възможността за контакт между седенкарите. Много от седенкарските песни имат плавна мелодична линия, очертана от постепенни мелодични ходове, понякога прекъсвани от терцов, квартов или квинтов скок.

В метрично отношение в Северозападна България се наблюдава подчертано многообразие – срещат се 2/4, 3/4, 5/16, 7/16, 9/16, 11/16, 12/16, 13/16 и др. размери.

Източник: megdana.bg

Музикалният фолклор на Добруджа

Географската и демографска представа за Добруджа днес описва административно границите на Толбухинска и Силистренска област. Коренните жители – „елийци“, населяват Силистра и Тутракан, на второ място са преселниците от Провадийско. Към тях трябва да прибавим и идващите от най-старото население на Североизточна България – „поленци“ – дошли от Шумен и Разград. Съжителството и взаимното влияние на различните музикални диалекти, присъщи на отделни етнически групи, довеждат добруджанския музикален фолклор до развитие и обогатяване. Поради това, той се обособява с някои свои характерни черти, като отделен музикално – фолклорен диалект.

Народната песен в Добруджа притежяна цялото разнообразие, характерно за общобългарската народна песен, с очебийно родство с народнопесенната практика на цяла Източна България. Във всяко село и до днес намираме песни на хоро, на седянка, на сватба и на нива, коледарски, лазарски и на буенец, и най-много на трапеза. Разбира се, тези песни вече нямат своето място в живота на днешното село, тъй както в миналото, когато са били потребност за лична артистична изява.

Сред седенкарските и песните на трапеза се открояват лирични мелодии с богата орнаментика, повлияна в известна степен от инструменталните възможности на майсторите кавалджии. Част от добруджанските песни на трапеза се обособяват в група на речитативните мелодии. Добруджанската народна песен е запазила своята оригиналност и чистота.

Между записаните в Добруджа музикалнофолклорни материали намираме целия тракийски репертоар.  Тук се изпълнява богатият репертоар на коледния цикъл от песни, характерен с разнообразието от поетични мотиви, мелодично и метроритмично изграждане.

Музикалната традиция в областта е богата и разнообразна. За добруджани са присъщи неравномерните бавни тактове и хороводните мелодии, изпълнявани най-често в 2/4 или 7/8 тактов размер. Песните, носещи се из този регион, възхваляват преди всичко земята и нейното плодородие. Затова и областта е всеизвестна със своите жетварски песни.

Източник: megdana.bg

Музикалният фолклор на Средна Западна България

Средна Западна България се простира на юг от Стара планина, на запад до българоюгославската граница, на юг опира до Пиринския край, на югоизток се огражда от Рила, а на изток границата и върви по западните Ихтимански възвишения и като пресича Елинпелинското поле между селищата Нови хан, Елин Пелин, Столник, Желява, стига до Мургаш. Освен административно, областта се дели още и на Шоплук, Граово и Западни покрайнини.

Старата народнопесенна традиция на Шопската област в основата си включва многообразие от видове и форми, срещащи се в цялата страна – календарно-земеделски, семейно-битови, обредни, епически и др. В миналото голямо място са заемали хороводните песни, а до днес живеят най-много жътварските и седенкарските.

Народното двугласно пеене е разпространено в цяла Югозападна България: Пиринския край , Средна Западна България в Ихтиманския край чак до Пазарджишко. Двугласното пеене тук е много стара традиция. Характеризира се накратко като мелодия, придружена от лежащ втори глас, който придружава понякога на секунда надолу и нагоре. Вторият глас се задържа обикновено върху тониката на лада.  Двугласните песни обикновено се  изпълняват от три певици: една пее мелодията или първи глас и две придружават с втория глас. В Софийско и Самоковско втория глас се пее от три, дори четири певици. Пеят предимно жените.

Изпълнителският песенен стил в Средна Западна България се отличава с напрегнато и отривисто пеене. Напевността тук отстъпва пред речитативното начало не само при епическите речитативи, но преобладава като певчески стил и при хороводни, обичайни дори и при седенкарски песни.

При някои жетварски двугласни песни първият глас изпълнява оригинален орнамент, наречен „тресене“, чрез раздробяване на една по-голяма нотна трайност на по-малки нотни трайности с участието на гърлото. Поради кратката форма, тесният тонов обем, еднообразното мелодично развитие, спецификата на вертикалната организация по отношение остротата на звучността, двугласните песни от шопския край се отличават с известен примитивизъм.

В метрично отношение в Средна Западна България се наблюдава подчертано многообразие – срещат се 2/4, 3/4, 5/16, 7/16, 9/16, 11/16, 12/16, 13/16 и др. размери.

Ихтиманска Средна гора

Ихтиманска Средна гора се нарича западният дял на Средногорието. Областта е очертана на запад от Лозенската планина и Черни рид, на изток от р. Тополница, на юг от горното течение на р. Марица и на север от Елинпелинското поле.

Поради средищното си местоположение между Средна Западна България и Средногорие, Ихтиманската Средна гора се явява преходна зона между тях.  Благодарение на това се създава един своеобразен местен музикалнофолклорен стил с качества на отделен народнопесенен фолклор.

Тук намираме песенни образци, които издават определено шопско влияние. То се изразява главно в двугласното народно пеене. Намираме народни песни на жътва, на седянка, на празнична трапеза и на хоро, на сватба и др.

Характерно за много жътварски и седенкарски песни е своеобразното орнаментиране на продължително задържаните тонове, чрез така нареченото „тресене“. В Ихтиманско обаче,       „тресенето“ има характер на хълцане. 

Изобилстват мелодии в различни равноделни и неравноделни размери.  Хороводната песен „Седи Донка на дюкянче“, която дава наименованието и на съответното хоро е  единствена по рода си и то само в района на Ихтиманска Средна гора.

Източник: megdana.bg

Музикалният фолклор на Североизточна и Средна Северна България

Географското местоположение на Средна Северна и Североизточна България като обособена музикалнофолклорна област се определя от територията на Дунавската равнина на юг от р. Дунав, на изток от р. Вит, до североизточната граница с Добруджа по линията Тутракан – Балчик и Черно море и от северните склонове на Стара планина.

Може да се обобщи, че в източната половина на Северна България, както и в Добруджа, населението представя общност, съставена от три групи – силно оредяло место население около Русе, Шумен, Търговище и Търново – „полянци“, „капанци“ – около Разградско и Поповско, и „елийци“ – между Русе и Силистра. Следват „балканджиите“, слезли от Стара планина по произход мизийци и третата група – тракийци, бежанци от Източна Тракия.

В Североизточна и Средна Северна България са налице всички видове песни, познати в другите области и най-вече в източната половина на страната. Подчертано е изобилието на коледарски и хороводни песни.

В цялата област преобладава едногласният начин на изпълнение на народните песни. Двуглас се среща само на отделни места в някои селища до Омуртаг, в които живеят преселници от Западните покрайнини и до Нови Пазар с преселено население от Свогенско, Софийско. С миграцията на население от Средна Западна в Североизточна България се е пренесла и спецификата на шопското двугласно пеене, което обаче остава изолирано явление.

Особено характерно за музикалнофолклорния стил на разглежданата област е господствуващото положение на двувременния размер. Неравноделните размери също имат приложение предимно в някои от обредните и хороводните песни, но техният процент решително намалява с отклонението в източна посока.

Безмензурните мелодии по подобие на тракийските песни разкриват богатство на интонационната линия, структурно изграждане в рамките на по-разширена строфа, ярка орнаментика като резултат от влияние на местната традиция и импровизационно майсторство.
Ладовата организация на песните се постига предимно върху основата на диатониката – дорийският, йонийският и фригийският тетрахорд, еолииският лад, който намалява на изток, и дорийският лад, който показва чувствително увеличение в Североизточна България. Хроматичният тонов род е представен предимно с най-типичната разновидност за българския музикален фолклор с увеличена секунда между 2-3 степен на звукореда.

Източник: megdana.bg

Музикалният фолклор на Тракия

Тракийската фолклорна област се простира на юг от Средна и Източна Стара планина до Черно море и южните ни политически граници. Като географска територия тя опира на юг до Мраморно и Бяло море, а на запад до река Места. Родопският масив и Странджанският край се включват в тези граници, но по етнически състав, бит и духовна култура на населението се отделят като самостоятелни етнографски и фолклорни области.

Народните песни заемат голям дял сред разновидния и богат музикален фолклор на Тракия. Пеят се на сватба и на трапеза, на хоро и на седянка, на полето и под домашния покрив. Народната песен е съчетание от два компонента, еднакво важни и взаимно допълващи се – мелодия и текст. Няма народна песен без думи, нито поезията без мелодия е песен.

За Тракийската музикалнофолклорна област е типично голямото жанрово разнообразие на народните песни. Прави впечатление богатството на обредния цикъл, запазен в голяма част от селищата на Тракия. Коледните мелодии са обединени в голяма група с разнообразна метроритмика, специфична интонационна линия и многобройни припеви.Песните, свързани с коледуването са изключително поетични, разнообразни по тематика, строеж и мелодия. Тук коледарската песен е енергична, бодра, жизнерадостна с отривиста мелодика, винаги в темпо “giusto”, с чести низходящи и възходящи скокове на кварти или квинти.

Липсата на метрично разнообразие в песните, тракийците компенсират с богата орнаментика, която намираме най-вече в бавните песни на седянка и на трапеза, на жътва ина сватба. Орнаментирането на една мелодия зависи до голяма степен от гласовете и творческите възможности на певеца. Добрите певци украсяват и най-простите хороводни мелодии, като някои тонови трайности разнообразяват ритмичното с раздробявания – равни или точкувани стойности, триоли, квинтоли и пр.

Тракийската народна песен е бедна откъм неравноделни размери. В районите със запазени традиции, местни песенни образци се срещат в 2 типа песни – в 2/4 размер (хороводни и обредни) и бавни без размер (безмензурни) песни на трапеза и седянка. Много от втория тип песни – безмензурните, се превръщат в шедьоври на българския песенен фолклор с изящната си лирика, надиплена и богато орнаментирана мелодика и нежно-матова звучност. В отделни райони на Тракийската фолклорна област наред с хороводните песни в 2/4 размер се явява ръченицата.

Странджа

Странджанският край заема югоизточния ъгъл на обширната Тракийска област и в много отношения – историческо, демографско, етнографско и музикалнофолклорно, има общи черти с цяла Тракия. Но същевременно има наличие на известни отлики от общия тракийски бит и фолклор, които обособяват странджанския музикален фолклор в отделен музикалнофолклорен диалект.

Странджа със своята трудна проходимост и затвореност в миналото е запазила за по-дълго време традиционните форми на своя бит и фолклор. До преди 25-30 години бяха живи хората и песните, Филекът и Еньовата була. Дори нестинарският обичай, вече  в пълен разрив със съвременния мироглед на българина, тогава даваше последните зрелища на тази похристиянчена огнена мистерия.

Странджанското население е запазило хубави ценни образци от хороводни и обичайни, жътварски и седенкарски песни и свирни на събор ина трапеза. Интересни цикли представляват песните на филек и на сватба, седенкарските и хороводните.

Антифонното пеене е широко застъпено в българската народнопесенна практика. В Странджанско посменното изпълнение на хороводни песни от две групи певици има една отличителна особеност. Когато първата пееща група допява своята строфа, при последните една или две срички към нея се присъединява втората група и продължава с повторение на същата строфа. Втората група встъпва или в унисон с първата, или на друг, по-висок тон (на кварта или квинта от тониката), който съвпада с началния тон на мелодията или е в близост до него. В такъв случай се получава двуглас само в последния такт на песента.  Това явление не е изолирано. То е еднаутвърдена и широко разпространена практика тук.

Двугласното застъпване при антифонното пеене на странджанските хороводни песни е напълно самобитно локално явление и не се среща другаде в България. За съжаление то е останало като механично съчетание, без да доведе до двугласно развитие на местните песни.

В странджанските песни се долавя интонационна близост с родопските, главно по някой характерни пентатонични ладови основи и мелодични ходове. Но в Странджа на лицеса и другифактори – рупските славяни в Странджа много по-рано са възприели християнството и тук религиозното влияние ще да е било силно. Затова в странджанските народни песни звучат интонации, несвойствени нито за родопските, нито за тракийските народни песни.

Тук има метроритмични явления, чужди или слабо проявени в Тракия и Родопа. Например, мелодии в осемвременен метрум с втори и трети удължен дял. Никъде другаде не сме отбелязали комбинации от тринадесетвременен и осемвременен такт, които се срещатмакар и все по-рядно в песните на филек.

Средногорие

Областта Средногорие се състои от три дяла: Същинска Средна гора, Ихтиманска Средна гора и Сърнена гора. Средногорският народнопесенен стил се обособява в Същинската средна гора, включваща Панагюрската околия, Копривщица, Златица и Пирдопските села под Балкана.

Музикалният фолклор на Средногорието е твърде разнообразен. В западните му райони обилно се срещат преходни форми между шопския и средногорския стил. На север и на изток от Панагюрище се проявява оригиналният средногорски народнопесенен диалект с неговите отличителни черти: абсолютно едногласие, преобладаващи двувременен и единадесетвременен метрум, бавни песни с плавна мелодия без богат орнамент.

В село Попинци, Панагюрско, играят едно хоро, наречено според началните думи на песента „Прала Начка“, което в селото се сочи за оригинална местна проява. Мелодията е в размер 7/16 с първи удължен дял.

Средногорието се явява преходна музикалнофолклорна област между ярко обособените музикални диалекти на Средна Западна България, Тракия и Средна Северна България.

Източник: megdana.bg