Специфика на звукообразуването и орнаментиката в българската народна песен
Красотата и уникалността на българското народно пеене се обобщава през последните години в изключително популярния израз „мистерия на българските гласова”, дал име и на един от най-известните у нас и в чужбина хорови състави. Вълшебството на този „мистериозен феномен” се корени в спецификата на звукообразуването и орнаментиката на народното пеене.
Първата особеност на българското народно пеене (отбелязвана от всички изследователи и педагози) е свързана с регистъра. Под регистър на певческия глас разбираме редица еднородно звучащи тонове, които се образуват от единен физиологичен механизъм, т.е. възпроизвеждат се от определен механизъм в работата на гласовия апарат (положението на ларинкса, функция на гласните връзки, разхода на въздух и т.н. От трите регистъра: гръден, смесен (централен) и главов (фалцетен), за мъжкото народно пеене е характерен изключително гръдният регистър, а за женското – гръдният и смесеният. Веднага можем да направим съпоставка с класическото пеене, при което женските гласове имат три регистъра (главов, среден и гръден), а мъжките – два (главов и гръден).
В народнопесенния изпълнителски стил високите резонаторни кухини се използват минимално. Но именно според различната степен на ползване на главовия регистър при мъжете и на средния и главовия регистър при жените, се обособяват и разновидностите на народнопесенния стил в различните фолклорни области, което обуславя изпълнителското богатство и възможността за проява на ярки творчески индивидуалности.
Звукоизвличането при народното пеене се характеризира с активност през цялото време на звучене без спадове и филировка на звука до края на фразата. Това е характеристиката на откритото пеене с твърда атака на звука. За да се нарече звукоизвличането „правилно”, резонаторите също трябва да са правилните. При тази обща характеристика на народното звукоизвличане трябва да се подчертае, че четирите основни резонаторни кухини (трахея, ларинкс, глътка и уста) дооформят гласа в зависимост от изискванията на разновидностите на народнопесенния изпълнителски стил
Особености на певческите стилове и на орнаментиката:
Тракийски певчески стил: открито звукоизвличане;щрих легато; придихателна атака, но в условията на легато; характерни орнаменти – рулада, каскада.
Родопски песенен стил: пеене в легато; глисандиране; специфично гласообразуване при широките гласни; употреба на оригиналния орнамент групето, в което присъстват още един орнамент – мордент, започващ с повторение на тона, който се изпълнява с допълнителна атака.
Добруджански певчески стил: полуприкрито звукоизвличане; изпълнение на всеки орнамент в абсолютно легато (пее се мелаим както се изразява известната добруджанска певица Верка Сидерова); по-бърза и кратка употреба на орнаментите; вследствие на голямата миграция на населението, може да се срещне и певчески стил, подобен на тракийския, но само по отношение на звукоизвличането; специфично произношение на гласните.
Странджански певчески стил: полуприкрито пеене; специфично странджанско вибрато – широко вибрато, което е люлеене на гласа на г. 2 и м. 2, в зависимост от задържания тон в мелодията; съществена особеност на орнаментиката – употребата на пресечения мордент; специфично произношение на гласни и съгласни, както и в Рупчанския диалект.
Шопски певчески стил: примитивно звукоизвличане, напълно естествено т.е. равнозначно с речевото произношение; струпване на съгласни, характерно за говоримия диалект; специфичен изпълнителски щрих нон-легато, характерен при изпълнението на песните в размер; специфичен маниер на пеене – натрисане и два вида тресене (граовско, кюстендилско); двугласно пеене. Шопското „тресене” представлява „тремоло-стакатото”, което изисква прекъсване на въздушния поток и раздробяване стойността на нотата от по-големи към по-малки трайности. Неговото бързо и леко изпълнение се постига с помощта на диафрагмата. Кюстендилското тресене съдържа трилер с мордент, който се изпълнява акцентирано в началото на тресенето. В пазарджишкото тресене основна и важна част от изпълнението е придихателната атака. Структурата на този вид тресене е различна, както и самият щрих на изпълнение.
Пирински певчески стил: най-запазени белези на пиринската песен носят песните от Банско, Разлог, и всички по-отдалечени селища от този регион; типично открито звукоизвличане; характерни певчески ефекти като внезапно извикване на фалцет, на интервал 7 или 8; пеене на „ацане” – труден и много специфичен песенен ефект. Пеене на „ацане” се характеризира с това, че се изпълнява на фалцет с абсолютна промяна на регистъра.
Източник: „Специфика на звукообразуването и орнаментиката в българската народна песен“ Пелагия Векилова, Светла Минкова